Неочаквано

Автор:

AIKIDO

Редактор:

AIKIDO

Участници:

Членовете на Съвета и известни джедаи

(Бележка на автора: Всички лица в тази история са плод на фантазията на автора. Ако щете, вярвайте...)

Неочаквано

Тишина и спокойствие властваха в градините на храма в тази ранна и сънена утрин, а слънцето огряваше полюшващите се цветя на дългите им изящни стебла. Един фонтан, скрит нейде из храстите, бълбукаше весело и галеше ухото... ако, разбира се, имаше кой да слуша. Утринта наистина беше ранна и сънена, защото повечето обитатели на храма все още спяха по леглата си, а които не спяха, се възползваха от богатата закуска или вече бяха в тренировъчните зали на последното ниво. Градинарят беше забранил дуелите в градината, откакто загуби три ценни дръвчета ксикот. Никой не съжаляваше за тяхната загуба, защото плодовете на ксикот бяха невероятно кисели, но за да запазят мира и разбирателството – както и градинаря – майсторите джедаи разпоредиха учениците да се упражняват само в залите. В хубави дни като този покривите на залите на последното ниво можеха да се махнат и така обучаващите се пак бяха на чист въздух.
Хубав и спокоен ден...
Тишината беше внезапно нарушена, когато от небето долетя усилващия се писък на претоварени двигатели. За щастие наоколо нямаше никой, който да пострада, когато един малък изтребител, който оставяше черна димна следа в кристалния въздух, се заби право във фонтана с носа надолу.
Никой – освен пилотът на изтребителя, разбира се.
Градинарят, винаги нащрек за ставащото във владенията му, дотича веднага. При вида на опустошенията загуби ума и дума.
-Ти... – посочи с треперещ пръст към фигурата, която едва се измъкваше от натрошения команден отсек, - ти...
Фигурата слезе от смачкания корпус, залитайки, прегази до ръба на фонтана и с голямо усилие се покатери на твърда земя. Градинарят само отваряше и затваряше уста, неспособен да възприеме случилото се. Пилотът застана пред него, олюлявайки се.
-Трябва да се видя със Съвета – прошепна.
Градинарят се вторачи в него, после ръката му сякаш по своя воля посочи към вътрешността на храма. Фигурата кимна и се повлече натам. Нещастникът отново се загледа в изтребителя... ако можеше да се нарече все още така. Опашната му част се отчупи и падна върху красивите цветя м`реклот, премачквайки ги напълно.
Градинарят се завъртя внезапно и изкрещя към целия храм:
-Това беше КРАЯТ! Напускам! НАПУСКАМ!!!

Съветът на храма се беше събрал за ранното сутрешно заседание, когато вратата на кръглото помещение се отвори почти безшумно и на прага застана една фигура. Майсторите джедаи вдигнаха глави.
Пред тях стоеше момиче от човешката раса, сравнително дребно, с тъмнозелени обикновени дрехи и ботуши до коляното. Дрехите бяха мокри, от тях течеше вода, изцапани с кръв, пръст и смазка. На челото й също имаше кръв и синина. Погледът й обходи присъстващите, беше напълно объркан – все едно не знаеше къде е и как се е озовала тук.
Майстор Архив побърза да остави чашата с кафето на поставката до него, преди да я е изтървал, и се изправи. Заедно с него се изправиха и още двама-трима майстори. Новодошлата отстъпи крачка назад, а в погледа й объркването се смеси със страх.
Заговори майстор Йънг, леко протягайки ръка към нея.
-Не се плаши. Нищо няма да ти направим – гласът му беше премерено спокоен. – Ела насам. Разкажи ни коя си и защо си дошла при нас в храма.
Момичето остана така няколко секунди, гледайки Йънг. Сетне се реши и предпазливо пристъпи няколко малки крачки напред. Майстор Архив бавно седна отново на мястото си, като внимаваше да не прави резки движения, за да не я изплаши. Същото направиха и другите. Есме остана права.
-Коя си ти? – попита тя.
Момичето премести погледа си върху нея като хипнотизирана. Гледаше я напрегнато, а дишането й беше мъчително и учестено.
-Аз... – прошепна най-накрай тя с прегракнал глас. Изкашля се и опита отново. – Аз... дойдох при вас... исках да...
Есме я гледаше право в очите, за да я насърчи да говори.
-Да? – подкани я тя тихо.
Момичето видимо събра смелост, за да каже:
-Вие сте джедайският съвет на храма, нали?
-Точно така – потвърди Йънг. – А ти си?
Тя отклони поглед и го заби в пода пред себе си.
-Мисля, че... се казвам... Джейн Валънтайн.
Последваха няколко секунди тишина.
-Мислиш? – обади се майстор Архив.
Тя вдигна поглед към него с измъчено изражение.
-Да...
-Как така не знаеш със сигурност?
Някакъв спазъм премина през нея, пръстите на ръцете й се свиха болезнено.
-Не си спомням.
Майсторите джедаи се спогледаха.
-Какво се е случило, защо не си спомняш? – попита внимателно Йънг.
Предполагаемата Джейн Валънтайн преглътна, пребледняла като смъртник.
-Не знам.
Майсторите джедаи отново размениха погледи.
-Откъде идваш? – продължи разпита Йънг.
-Не знам откъде идвам – едва отговори тя. – Не знам от коя планета съм. Дойдох с един изтребител от Дантуин.
Майстор Архив реши да вземе нещата в свои ръце.
-Защо дойде при нас?
Тя трепна и си пое въздух.
-Не знам. Трябваше да дойда.
-Кой ти каза така?
-Никой. Така... така реших. Просто почувствах, че трябва да дойда.
Погледите между майсторите този път бяха многозначителни. Йънг се надигна.
-Да не си била джедай? – попита той, като я обиколи, оглеждайки я внимателно. Лицето й не беше познато на майсторите, но това не значеше нищо. Фигурата й можеше да бъде фигура на джедай. Нямаше светлинен меч – това бяха видели още когато влезе в залата. Нямаше въобще никакво оръжие.
Валънтайн отново преглътна несигурно.
-Не знам.
Йънг спря и погледна замислено Есме.
-Справката с генетичните профили...
-Да – каза тя, стана от мястото си и излезе от залата. Върна се почти веднага с един малък уред. Взе лявата ръка на момичето – тя не оказа никаква съпротива, нито попита защо – и долепи края на уреда до кожата й. Анализаторът взе проби от кръвта и кожата, Валънтайн се дръпна леко, но после се отпусна. Есме вкара данните в електронния бележник. Майсторите джедаи бяха съсредоточили вниманието си.
-Няма данни – Есме вдигна глава и изгледа Джейн Валънтайн изпитателно. – Но имаш мидихлориани в кръвта. Имаш чувствителност към Силата.
Майсторите се размърдаха. Йънг откачи светлинния меч от колана си и го пъхна в другата ръка на Валънтайн.
-Можеш ли да си служиш с това? – попита той. Тя помръдна неуверено и се вторачи в светлинния меч, все едно за пръв път виждаше такова нещо.
-Нямам представа.
-Имаш ли предположения как си загубила паметта си? – запита майстор Архив, който също стана от мястото си и спря пред нея. Тя вдигна глава и срещна задълбочения му поглед. Сякаш обмисляше думите му известно време, после несигурно сви рамене.
-Не. Не знам. Не е било от удар по главата... мисля. Нямам белези.
-Това трябва да се провери допълнително – обади се Есме, която беше седнала отново на мястото си и претърсваше базата данни за допълнително сравнение с генетичния профил на Валънтайн. – Може би при медицински преглед ще се установи причината.
Майстор Архив все още задържаше погледа й с ръце, скръстени на гърба.
-Имаш ли основателна причина, поради която да си тук?
Тя нервно сплете пръсти.
-Вие сте джедаите, може би вие знаете. Аз знам само, че трябва да съм тук.
-Трябва да ти направим полеви тест – каза майстор Йънг. – Така ще разберем със сигурност дали ставаш за джедай – дали някога си била – защото ако си била, ще си проличи, дори да нямаш спомени за това, ще си проличи в начина на боравене със светлинния меч.
Джейн го изгледа така, сякаш не беше особено сигурна дали иска да й направят полеви тест. Пръстите й инстинктивно се стегнаха около дръжката на светлинния меч и изглеждаше така, сякаш беше готова да побегне. Йънг сложи ръка върху рамото й.
-Да отидем в залата – предложи той и огледа другите майстори. Няколко кимнаха или промърмориха съгласието си. Майстор Архив стоеше замислен и изучаваше Валънтайн. Най-накрая и той кимна.
-Добре – каза той, – но ще направиш полевия тест със завързани очи, без да гледаш.
Валънтайн действително отстъпи крачка назад, погледът й закован върху майстора, тя вдигна ръце и притисна светлинния меч към себе си, сякаш за да се защити. Лицето й изразяваше почти ужас, но майсторите не й дадоха време да се колебае или да размисли. Все още с ръка на рамото й, Йънг я поведе извън залата на съвета, а останалите майстори джедаи станаха и ги последваха. Той я заведе в голяма празна зала с черни огледални стени. Есме влезе последна и донесе черна плътна превръзка за очите.
-Ще ти завържем очите – каза твърдо майстор Архив, – за да не се разсейваш и да се съсредоточиш върху задачата си. Така най-добре ще разберем дали владееш Силата.
Тя беше прекалено изплашена, за да се противопостави и Есме постави превръзката на очите й, стягайки я върху падащата тъмноруса коса. Йънг я потупа окуражително по рамото.
-Не се притеснявай – каза той. – Никак не е страшно.
Джейн трепереше, стиснала здраво дръжката на светлинния меч с две ръце и завързани очи.
-Можеш ли да си служиш с меча? – попита потворно майстор Архив.
-Не.
-Можеш ли да си служиш с някакво друго оръжие?
-Не знам. Не.
-Можеш ли да се биеш ръкопашно?
-Не...
-Умееш ли да медитираш и да усещаш Силата?
-Не.
-Имаш ли въобще някакви умения? – запита майстор Архив. – Вече видяхме, че не можеш да пилотираш.
Джейн Валънтайн преглътна и избърса едната си длан в туниката.
-Мога да готвя – каза тя съвсем откровено. – Малко.
След две секунди смаяна тишина майсторите джедаи като един избухнаха в смях. Момичето се отпусна съвсем малко.
-Добре – все още смеейки се, отбеляза Есме, - надявам се, че си готова да започнем. Сега ще разберем дали имаш някаква причина да си тук.
Валънтайн кимна леко и се усмихна слабо.
-Готова съм. Но не знам дали ще мога да се справя пред толкова майстори джедаи.
-Не се притеснявай, ние ще излезем – успокои я Есме. – Ще имаш колкото време пожелаеш. Няма да те наблюдаваме. Записващите камери ще направят това вместо нас. Ти трябва да се съсредоточиш, за да изпълниш задачата си възможно най-добре.
Тя отново кимна и пръстите й се стегнаха около светлинния меч.
-А каква ще е задачата?
-Ще разбереш – загадъчно отговори майстор Архив. Съветът се изниза през вратата, а той остана последен, за да я изгледа замислено за последен път – дребна фигура със завързани очи, стиснала светлинен меч в средата на празната зала с черни стени – и излезе, автоматичната врата се затвори след него.
Джейн Валънтайн остана сама.

Тя си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Пред чернотата на покритите й очи преминаха като на лента събитията, довели я дотук. Полетът с изтребител с хипердвигатели от Дантуин, разбиването в градините на храма, изпитателното внимание на съвета...
Най-странното беше, че не си спомняше как се е озовала в изтребителя, не си спомняше кога е решила да дойде в храма, имаше само откъслечни спомени за пребиваването си на Дантуин. Когато се опитваше да се съсредоточи върху някой ясен спомен, той се изплъзваше и се размиваше в някаква мътилка. Имаше само усещания, чувства, смътни сенки на спомени, идеи, но не и някакви потвърждения. Тя не можеше да обясни откъде предполага, че се казва Джейн Валънтайн. Не можеше да обясни защо смята, че трябва да е в храма. Тези неща бяха изплували в главата й, но не знаеше основанията за тях. Понеже нямаше нищо сигурно, никаква опора, ги прие, за да има някаква отправна точка.
Напрежението бавно се изцеди от нея и тя се отпусна на пода, после кръстоса крака. Все още държеше светлинния меч пред себе си, нащрек за това, което я очакваше. Затвори очи – и без това зрението нямаше да й помогне – и изостри другите си сетива. Изравни дишането си и се съсредоточи върху него. Постепенно реалността я обкръжи в тишината си и проникна навътре в нея. Тя мълчеше и чакаше. Не знаеше какво да очаква, но покой се разля по тялото й и обърканите й мисли се стопиха.
Съзнанието й изпадна в безтегловност. Изгуби представа за това колко време е минало, забрави дори къде се намира, а коя е така и така не беше сигурна. Забрави и това.
В покоя на съзнанието си се видя заобиколена от три малки сфери с няколко отвора, висящи във въздуха. Видя се как скача на крака, как активира светлинния меч. Видя как от сферата пред нея излита синьо-бял енергиен заряд, острието на меча, сякаш движено от само себе си, го пресреща и енергията се разпръсва и се разсейва във въздуха. Видя как сферите зад гърба й стрелят едновременно, как тя се завърта около себе си и вдига меча като щит така, че двата заряда се отразяват от светлинния меч. Видя как сферите започват да се движат около нея, как тя отскача назад така, че трите сфери се озовават пред нея и започват да стрелят. Видя как светлинният меч пресреща изстрелите, как ги отразява, разпръсва, поглъща, как острието лети около нея, как тялото й се движи, извърта, отстъпва...
Загуби чувство за идентичност, за време, за пространство, не знаеше дали това, което вижда, е вътре в нея или извън нея, не знаеше дали е реалност или илюзия, не знаеше движи ли се или не, дали все още стои на пода или танцува в пространството, избягвайки изстрелите на сферите...
Нещо я перна леко по задната страна на главата и превръзката падна от очите й.
Стоеше права в бойна стойка, стиснала активирания меч пред себе си, зеленото острие хвърляше ярка светлина в тъмната зала. Сферите изсвириха и се заковаха на място, две пред нея и една от лявата й страна.
Джейн Валънтайн установи, че диша тежко, туниката й е залепнала на гърба й, а по лицето и врата й се стичат струйки пот. Не помръдна в първите няколко секунди. Явно изстрел от сферите беше прогорил превръзката на очите й. Бавно вдигна ръка от светлинния меч и докосна главата си отзад. И косата й беше изгорена.
Предпазливо мръдна пръст към копчето на светлинния меч и острието изчезна със съскане. Изпитанието беше ли свършило? Тя понечи да прекрачи напред, но изведнъж усети слабост в мускулите. Стаята се завъртя пред очите й. Изгуби опора под краката си и падна на пода, смътно усещайки болка в раненото си рамо. Отвори уста и се опита да си поеме дълбоко въздух, но пред очите й всичко почерня, загуби се в една по-истинска чернота от тази, която беше покривала очите й. Съзнанието й потъна някъде...

Събуди се от разтърсване, съпроводено с болка.
-Не това рамо! – изстена тя и хвана една ръка, за да я отмести.
-Извинявай – стресна се някой. Валънтайн отвори очи и различи чертите на едно синьо лице със топли очи. Мирилиан. Лечителка – усети как топлината от очите преминава по тънката ръка към раната на рамото й.
-Аз съм Лориена, джедай-лечител – рече мирилианът. – Ти си Джейн Валънтайн.
-Не е сигурно – отвърна човекът и се надигна на лакът. По-точно, опита се. – Оохх...
-Лежи неподвижно – посъветва я Лориена. – Нищо страшно не е, ще ти мине. Раните не са сериозни.
-Дано – промълви Валънтайн. За друго силите не й стигнаха. Отпусна глава на пода, затвори очи и пое въздух бавно, за да намали режещата болка в ребрата си.
-Имаш сериозно физическо изтощение – продължи Лориена. – Откога не си яла или спала?
-Не знам.
-Доста неща не знаеш...
-Имам пропадания в паметта – Валънтайн преглътна. – Забравям много неща.
Очите на Лориена станаха загрижени. Тя махна на една агравитационна носилка, която реагира на движението и се приближи. Лечителката помогна на Валънтайн да се премести върху носилката, която бавно я откара в лечебното крило. Лориена вървеше след нея. Носилката спусна Джейн внимателно върху леглото и замря в ъгъла.
Лориена се надвеси над нея и включи една система към дясната й ръка. Разряза със вибронож туниката на рамото й, почисти раната и я покри с чист плат, защото беше едновременно изгорена и кървеше.
-Как си изгубила паметта си? – попита Лориена, докато включваше някаква апаратура.
-Нямам представа – отвърна Джейн, отвори очи и се вторачи в тавана. – Не знам нищо по въпроса, знам само, че реших, че трябва да дойда...
-Но как така? – прекъсна я лечителката. – Ти показа много добри резултати на полевия тест. Сигурно си била джедай или пък имаш много голям дар в Силата...
-Дори не знам коя съм – поклати глава Джейн. – Не може да се каже, че се събудих изведнъж от някакъв сън. Спомените ми са от последните две седмици, струва ми се. Колкото по-назад се опитвам да ги проследя, толкова по-неясни стават. Всичко се обърква и се заплита. И в тези две седмици имам... липса на спомени... неща, които трябва да съм направила, но не помня как, кога, къде... Знам само, че дойдох. Не знам какво се е случило с мен – тя вдигна ръце и ги огледа, все едно търсеше някаква следа към идентичността си.
Един скенер с тихо жужене премина над главата й. Лориена отчете резултатите.
-Нямаш мозъчна травма, която да подсказва причината. Няма следи от такава травма.
-Е, това е много успокояващо – промърмори Джейн. Лориена се усмихна.
-В момента е важно само това, че си тук и явно ще останеш. Това ще реши съветът... но щом имаш джедайски способности, за нас е жизненоважно да открием коя си и какво се е случило с теб. Отпусни се и си почини. След малко един дроид ще ти донесе храна.
Джейн кимна, отпусна се на леглото с въздишка, затвори очи и кръстоса ръце на гърдите си. Лориена прегледа жизнените й показатели, увери се, че всичко е наред, и тръгна към вратата.

Лечителката преразказа разговора си с Джейн Валънтайн на съвета.
-Какво е мнението ти за загубата на памет? – попита Есме.
Лориена се замисли.
-Липсват данни за травма на главата – започна бавно тя. – Не знаем от какво може да е причинена, обаче няма никакви физически следи. Струва ми се, че се е случило сравнително скоро. Може да е било чрез дроид за изтриване на паметта или... – тя се поколеба – не знам... Травма чрез Силата?
Майстор Архив се прокашля.
-Ако травмата е чрез Силата, значи може да бъде излекувана пак чрез Силата – отсъди той.
Лориена кимна.
-Може и да е така, но не знам дали бих могла да направя нещо по въпроса...
-Не – прекъсна я замислен Архив, - с това трябва да се заеме някой от майсторите, да работи заедно с Джейн Валънтайн, за да види дали може да възвърне спомените й... Освен това трябва да разберем дали е била джедай, дали е била обучавана, или просто има големи заложби в Силата – той погледна въпросително Есме.
-Ще продължа да търся – обеща тя. – Генетичният профил не съвпада, но това означава просто, че тя не е минавала през храма. Може да има друг отговор на загадката, който да включва някой джедай-отцепник или нещо подобно...
-Или сит – обади се Йънг. – Не трябва да се подценява възможността тя да си спомни изведнъж коя е и да скочи посред нощ от леглото, за да ни избие всичките. Май ще е по-добре да си взема светлинния меч.
-Добре тогава – майстор Архив въздъхна, а после заяви: - Аз ще се заема с този въпрос. Сит или не, джедай или не, ще трябва да го разнищим, защото усещам, че тук има нещо повече, нещо, което може да повлияе... – той не довърши. – Благодаря, Лориена.
Мирилианът се поклони и излезе.

Помогнете да изградим
най-голямата българска Енциклопедия за Междузвездни войни.