Чиска трилогия - Огън

Чиската трилогия е все още недовършена поредица от разкази, в които се разкриват някои дреболии и историята се развива.

Автор:

Нуарт

Редактор:

Нуарт

Участници:

Нуарт

Вендета

Немезида

(други само се споменават)

 

 

Огън

“Никога няма да успеят да завземат замъка, скалите от които са направени тези стени ще спрат всяка армия!”
Лорд Харанхъл, часове преди трите дракона на Егон Завоевателя да превърнат замъка му в най-голямата клада позната в историята на Вестерос.
Песен за Огън и Лед


- Не... Не мога да се съглася на подобно нещо! Това е чисто предателство! Могат веднага да ни екзекутират.
- Ару’лер, нямаш избор честно казано - усмихна се Джор’итър.
И беше прав. Дори да изключим, че Джор’итър не заповядаше да го убият още сега двамата му плойски бодигарда, какъв избор имаше? Плойсът с черната брада беше братовчед на Джек’ретар. Ако Ару’лер не се включеше в заговора така или иначе щеше да изгуби главата си след като арвина починеше, независимо дали от заговор или естествена смърт. Джек’ретар нямаше наследник и вече не беше в състояние да направи такъв... Но пък можеше да избере друга фамилия да управлява Плойс вместо ‘итърите. Аеглос имаше достатъчно време да схване това от трите разговора, които Джор'итър беше провел досега. Скрита в сенките зад една колона тя надникна, за да види какво ще направи Ару’лер.
Розовото му лице беше пребледняло и той се беше намръщил. Махна с ръка към Джор’итър и се обърна да продължи по пътя си.
- Проклет да си! Какво искаш от мен? Мъжете ми в замъка, добре, твои са! Ще направят каквото желаеш, но и двамата знаем, че щом Абаба научи за това като нищо ще ти вземе главата. Той е приятел с арвина!
Джор’итър тръгна до него и се засмя.
- Точно така, Ару’лер, на арвина, не на Джек’ретар. Не се безпокой, всичко ще бъде наред, само ме слушай и изпълнявай - той извади датапада си и натисна няколко бутона - Остават два часа до изпращането на парите. Трябва да ударим половин час по-рано. Бъди готов! А тези досадни сити... Изгубихме двама от тях, но другите се влачат след арвина. Ще трябва и тях да елиминираме. Ти нямаше ли два тъмни джедая на служба при теб - другият плойсец въздъхна и кимна - Прати ги. Нека ги убият.
На Аеглос не й трябваше да слуша повече. Активира комуникатора и намери честототата, на която се бяха разбрали да се обаждат.
- Имаме проблем. Джор’итър е решил да удари половин час преди изпращането на парите. Вендета, Немезида, към вас идват два тъмни джедая. Нуарт, не знаят къде си, най-добре отиди при тях.
Не почака отговор. Закачи предавателя на колана и започна да се придвижва от сянка на сянка към изхода. Предавателят изпращя точно когато минаваше покрай плойсците.
- Нуарт тук - чуха се бластерни изстрели - Мисля, че мен вече ме откриха, защитете арвина!
“Намери кога да се обадиш, чис!”
- Кой е там! Излез - извика един от бодигардовете.
“Е, какво пък, ще спра заговора преди да е започнал...”
Аеглос активира двата светлинни меча, които криеше в ръкавите си и се показа зад колоната. Двамата пазачи извадиха двойните си стафове със заострени краища. А Джор’итър се изсмя.
- Оставете я, вървете си, аз ще се справя с нея. А ако се забавя, Ару’лер, надявам се, че ще се справиш и без мен.
- Имам ли избор - усмихна се мрачно плойса и тръгна към изхода с двата бодигарда.
Джор’итър извади меч, който беше крил на гърба си под многото пластове дрехи.
- Никой от кралската фамилия не е обикновен плойсец, знаеш ли? Брадите и косите, които носим, са за да показват, че сме магьосници, шамани както ги наричат катравските чиси, родителите на твоят приятел. Винаги сме били отлични бойци, или никога е нямало да оцелеем толкова дълго.. А след Войните ситите са ни обучили достатъчно, за да се опрем и на най-силният от тях! Кажи ми, млада сит, кога започна обучението си?
Той се усмихна и мечът му започна да излъчва червена светлина. Замахна към нея, тя парира, но оръжието му си остана непокътнато. Той замахна отново и отново...
“Дано Нуарт си има добро извинение за онова обаждане!”

Немезида замахна и тъмният джедай парира. Отстъпи няколко крачки назад и този път той атакува. Тя отби трите атаки на облеченият в черно човек с качулка. Зеленият му меч се озова само на сантиметри от лицето й при следващата му атака и тя отстъпи назад, замахвайки вяло към него. Джедаят удари меча й, завъртя своят и нейния изхвъркна от ръката й.
“Това трябваше да го науча последният път от Венд!” помисли си тя, докато отскачаше назад от ударите на тъмния.
Не бяха ги ударили неподготвени, но Аеглос не спомена нищо за целият легион войници, които двамата водеха със себе си. Успяха да им се изплъзнат, но джедаите бяха бързи и тръгнаха след тях. Беше изгубила Вендета преди около десет минути. Надяваше се да е добре, защото тя едва удържаше срещу джедая, а изглежда нямаше да е още много дълго...
Но все пак се бяха провалили. Бяха въвлечени в битка с джедаите и оставиха арвина без защита. Тя видя как войниците го принуждават да хвърли меча, който той извади някак от пелерината си. След това трябваше да бяга. Нямаше значение дали тогава не са го убили. Скоро щяха да го сторят, а след това тук щеше да стане една каша в която те не искаха да се забъркват. Единствената заплаха не бяха дреднаутите на гротите. Веднага щом Джек’ретар умреше и се разбереше, че братовчед му го беше убил, като нищо щеше да избухне гражданска война между васалите, все още верни на Джек’ретар, и тези, заклели се в Джор’итър.
Направи кълбо назад във въздуха и се приземи на крака на няколко крачки от противника си. Все още можеше да привика меча си, но тъмният джедай щеше да има достатъчно време да го разреже в полет или да го бутне. Пък и за това се изискваше добра концентрация, която тя в момента нямаше, скачайки на сантиметри от острието на меча.
Продължи да бяга още няколко минути. Така печелеше време и ядосваше нападателя. Битката се премести от широките коридори на огромната административна сграда, която използваха за замък, към едно от мостчетата, които я свързваха с други постройки. Тя започна да скача от мост на мост и това й позволи да се отдалечи от ударите на джедая. Някои от тях бяха покрити, други не, а имаше и няколко каменни с фигури врязани в парапетите им. Около Немезида постоянно прелитаха спидери и дори някои по-големи кораби и изтребители.
Нещо привлече погледа й за секунда. Две светлинки – червена и синя, които играеха върху едно от мостчетата. Вендета и другия джедай.
Замалко да падне, но успя да се хване с две ръце за парапета. Гледката на Вендета жив беше приятно нещо, но не си заслужаваше да умреш за нея. Другият тъмен джедай също бше забелязал и забави малко скока си, така че Немезида успя да се оправи преди той да я е настигнал. Ситката се отправи към другите двама.
Вендета я забеляза скоро, но тя се приближаваше с гръб към тъмният джедай и той не я виждаше. Което не означаваше, че ще успее да го убие в гръб по простата причина, че най-малко джедаят, който я преследваше, щеше да извика. Все пак трябваше да се опита да направи нещо.
Тя направи последен скок и се озова на моста, на който бяха Венд и тъмния. Затича се към тях с пълна сила, за да успее да набере колкото може повече преднина от този зад нея. Той се намираше на две мостчета разстояние и не изглеждаше да я стигне скоро. Но успя да я изненада, като направи двойно по-голям скок, прескочи единият мост и,претърколвайки се, направо се озова на втория. Изправи се на крака и се затича към нея.
Немезида беше само на няколко метра от джедая, когато се зачуди какво да прави. Той сякаш не я беше забелязал, но тя се съмняваше в това. Затича се още по-силно и реши да го прескочи. В същият момент Венд атакува отново и след няколко удара мечът на джедая изхвърча от ръката му. Немезида си помисли, че това ще е краят, поне на единият от тях, но джедая стегна невидима примка около гърлото на Вендета и го вдигна във въздуха, душейки го.
Черните очи на Немезида станаха червени за един кратък миг, в който тя се оттласна от парапета, завъртя се във въздуха, активирайки меча на джедая, който беше призовала със Силата, и посече противника си. Той и Вендета паднаха едновременно на земята, но ситката беше забравила за вторият тъмен. Той я изблъска със Силата с такава мощ, че тя отхвъркна назад и се приземи по гръб на няколко метра от Вендета. Мечът й се изтърколи и падна от моста. Джедаят направи подсилен със Силата скок с активиран зелен меч над главата му.
В същият момент спидерът минаващ над моста го помете като парцалена кукла само за секунди и изчезна от погледа на Немезида.
Вендета започна да се изправя, кашляйки леко. Комуникаторите им избипкаха. Немезида вдигна нейния.
- Здрасти - Нуарт го каза, сякаш се бяха срещнали случайно в някоя от градините на храма и това я накара да присвие леко очи. Нещо не беше наред.
- Здрасти, къде си - отговори тя и погледна през парапета, но мечът не се виждаше никъде, а тя не можеше да види до земята защото бяха прекалено на високо.
- Точно минавах над вас и забрах един товар, ненужен надявам се?

Холоизображението потрепна, когато Делфо въздъхна.
- Тогава трябва да ги спрете преди да са убили арвина и всички ще сме щастливи... Но по-добре побързай. Тат разказва колко много богатства имал Плойс и че ако ги нападнем повечето ще остане у нас. Не искам да се превръщам в пират Нуарт, но повечето ми хора биха се съгласили да нападнат за подобно нещо. Гротът ги убеди, че правото е на наша страна, и че Ситите и Джедаите нямат право да ни нападнат без да предизвикат гражданска война сред редиците си.
- Ясно - Нуарт потърси Негаснещата надежда на колана си - Е, аз ще тръгвам, имам си компания.
Чисът спря холопроектора и се обърна секунда преди изстрела да стигне до него. Той активира меча си и червеното острие отби заряда. Петима войника в плойски униформи стояха в другият край на коридора. Откриха огън и Нуарт заотстъпва назад. Нямаше да издържи дълго на огъня и на петимата, а беше прекалено далеч, за да се опита да нападне. Прикри се зад холопроектора, който представляваше един голям цилиндър до стената. Предавателя му изпука.
- Имаме проблем - чу гласа на Аеглос - Джор’итър е решил да удари половин час преди изпращането на парите. Вендета, Немезида, към вас идват два тъмни джедая. Нуарт, не знаят къде си, най-добре отиди при тях.
Той дръпна предавателя от колана си и отговори.
- Нуарт тук - прикри се от няколко изстрела, които минаха над холопроектора - Мисля, че мен вече ме откриха, защитете арвина!
Закачи пак предавателя и се огледа. Не можеше да си направи дупка в стената с Негаснещата надежда. Беше чел, че скалата, от която е направен сградата, която плойсците използваха за замък, е една от най-здравите намиращи се из Галактиката и толкова дебела, че на меча му най-вероятно щеше да му трябва седмица, за да я разтопи. Оставаше му само един изход – прозорците на около 2 метра от земята. Трябваше просто да се засили и да скочи. И след това да пада от няколко хиляди метра височина, което беше основният му проблем в момента. “Е, сякаш имам голям избор...”
Приклекна още повече зад холопроектора и... Се сети, че има бластер. “Да не повярваш, че чис забравя за тези неща, когато го карат по цял ден да е с меч и да не използва друго оръжие”.
Но все пак не искаше да го използва. Това само щеше да е извинение за плойсците пред Съвета – “Джедаят ни нападна пръв”. Затова извади бластера и изстреля пълнителя в прозореца. Плойсците спряха да стрелят замалко, зачудени какво става, но се досетиха прекалено късно. Нуарт отскочи и полетя към прозореца.
Мина през него без проблем, рамката му беше доста голяма, и започна да пада. Видя един спидер и се насочи към него със Силата. Щеше да е по-лесно отколкото смяташе, движението на Плойс ІІІ беше много натоварено по това време на денят. Приземи се на покрива на возилото и шофьора извика така изплашено, все едно се е блъснал в ранкор.
Нуарт нямаше време да му обяснява каквото и да е. Счупи стъклото с дръжката на Надеждата и влезе вътре. Промъкна се в съзнанието му и се опита да го успокои, но не успя. Плойсците имаха различен начин на мислене, както ярък пример за това беше, че приемат лъжата за естествено нещо.
Затова чисът пробва нещо друго, нещо за което само беше слушал. Изчисти съзнанието на плойса от всички негови мисли за синият хуманоид който имаше коса и израстък на мястото на ноздрите, за спидера, който летеше към една сграда, за работата, за която закъсняваше, за абсолютно всичко. Плойса затвори очи и заспа.
Нуарт го измести на задната седалка и пое управлението секунди преди спидера да се беше забил в замъка. Спря го и се огледа.
Тогава го усети. Не разбра какво беше...
Скала... Скала... Скала... Огън...

Сградата беше естествена, не като замъка на плойсците. Просто джедаите бяха прокарали коридори и зали в нея. И тя просто изчезна. Погълната от огън. Смърт и Тъмнина. И кристала, чакаш в Мрака.
Последният образ му беше ужасно познат. Син хуманоид с неговите очи, с неговата усмивка, с неговото малко тупкащо сърце. Само че, във видението то беше спряло.

Отвори очи. Лежеше на двете предни седалки. Беше припаднал? Изправи се и се огледа. Чувстваше се... Прекрасно. Не разбра защо, не разбра как, но беше точно така.
И тогава нещо привлече погледа му. Няколко светлинки подскачаха на един от мостовете. Светлинни мечове.
Пришпори спидера с пълна мощност и се насочи натам. Двигателя започна да ръмжи и няколко индикатора светнаха в червено на контролното табло.
И всичко стана ужасно бързо. Силата му каза какво да направи, той просто насочи спидера и мина над моста. Нещо се удари в предницата на спидера и стъклото се оцвети в зелена кръв. Усмихна се, сетил се за един стар виц “Какво е първото нещо, което преминава през главата на минок, когато го блъсне спидер? Отговор: Мозъкът му”. И все пак не трябваше да се усмихва, беше убил живо същество.
Извади комуникатора и го нагласи на честотата на Немезида и Вендета. Немезида отговори на повикването му.
- Здрасти - каза весело той.
- Здрасти, къде си - чу се гласа на Немезида.
- Точно минах над вас и забрах един товар, ненужен надявам се?
- О, да! В това може да си сигурен... Нуарт, изпуснахме арвина. Не знаем къде е, а...
- Мъртъв е.
- Как... Видя как го убиват?
- Не. Знам го. Почувствах го.
- Но тогава какво ще правим?
Нуарт се загледа в града и ново светлинно шоу, далеч по-красиво от онова, което беше наблюдавал преди малко, привлече погледа му.
- В името на...

Аеглос парира меча за пореден път и отскочи назад. Кръстоса двата меча и пращенето от тях заглуши звуците от спидери някъде отвъд стените.
- И защо го правите? Знаете, че ако не дадете кредитите на гротите те ще ви нападнат и съм сигурна, че тази сграда ще е първа в списъка им с цели.
Джор’итър пристъпи към нея и се усмихна самоуверено.
- Никога няма да могат да взривят тази сграда. Скалата, от която е направена е толкова дебела, че ще се наложи да смъкнат няколко крайцери клас Император в атмосферата, за да й направят нещо. А всичко друго е заменимо, мила моя, всичко друго... Дори и аз - засмя се и нападна.
Аеглос парира и отстъпи назад, отново и отново. Мислеше, че двата меча ще й бъдат преимущество, но плойса ги парираше без никакъв проблем, когато тя се опиташе да го нападне.
- Откъде сте сигурен, там има дванадесет дреднаута, а вие нямате дори планетарен щит.
- Сигурен съм, защото по време на Войните дори крайцерите на JFA не успяха да ни направят нищо. Чувстваш се глупаво сега, нали? Сега се опитваш да убиеш някой, който след няколко часа Ситите ще обявят за герой и нов арвин на Плойс ІІІ, веднага щом се справят с тези движещи се боклуци в космоса ни. Чудиш се дали си сигурна, че точно това ще иска майстор Сидиъс?
Едно червено острие излезе през стомаха му и след това отново изчезна.
- Не, но това ще иска майстор Хадерах - забракът привика меча си със Силата и излезе от сенките.
- О, Хад, не знаех, че си тук.
- И аз не очаквах теб - сложи меча на колана си и тръгна към нея - Заговор значи? Не се прикриваш достатъчно добре, следя те от половин час, но исках да чуя достатъчно от “новия арвин”, за да мога да го... Накажа за престъпленията му. А сега ела с мен да потърсим останалите и Джек’ретар.
Тръгнаха към покоите на арвина. На няколко пъти ги спираха войници с заповеди да задържат Аеглос, но не посмяха да нападнат Хадерах. Арвина го нямаше в покоите му, нито в тронната зала, нито където и да е другаде.
След около половин час Аеглос се сети да види предавателя си. Нагласи го на честотата на останалите. От предавателя се разнесе шум, след това изпращяване.
- В името на...
- Сит го взел!
Аеглос чу някакъв тътен и погледна към прозореца.
- Майко космос...

- Трябва да нападнем веднага! Няма да го очакват - гротът крещеше с дрезгавият си глас - Времето им изтече, няма да дадат кредитите! Нищо няма да получим и вие нищо няма да получите! Не разбирате ли, долу има много повече, отколкото корабите ви може да носят!
- Хей, хей, чакай малко? Как нищо няма да получим! Ти каза, че имаш достатъчно да ни платиш за блокадата - Делфо изгледа ниското същество като някое нищожество.
Тат се зачуди какво да прави в първият момент и завъртя глава наляво-надясно.
- Това не е въпроса. Разбира се, че имам да ви платя, но щях да ви дам много повече, ако народа ни беше получил тези пари, а те няма да ги предадат, капитан Делфо. Трябва да си ги вземем!
- Няма да ставам пират - Делфо скочи срещу него, сякаш всеки момент щеше да го събори на земята.
Гротът изсъска и кожата му стана тъмнолилава. Оголи острите си като игли зъби и изсъска за втори път.
- Добре... Вие няма да ставате пират. Но другите? Нима искате да ми кажете, че никой на борда на този кораб не иска да получи парите, за което стоя тук вече седмица? При това правото е на наша страна! Те ми дължат тези пари, капитан Делфо, на мен и на моят народ - гротът, който беше застанал на две от пипалата си, се издължи на тях и стана дори по-висок от Делфо. Вече не изглеждаше като дребно безобидно същество.
- Прав е...
Делфо се обърна. Един от лейтенантите му се беше изправил. Той сведе глава, но след това пак я вдигна и погледна Делфо.
- Прав е- повтори той ядосано - Плойсците са лъжци, всеки го знае! Какво правим тук? Трябва да отидем там долу и да вземем нашето си! Правото е на наша страна, трябва да ударим сега!
Още няколко човека се изправиха. Скоро те бяха повече от седящите.
- Всички по местата си! Аз давам заповедите тук - развика се Делфо.
Тат се ухили и изсъска.
- Ти ли? Това не е флотата, капитан Делфо. Доколкото знам ти си тук по всеобщо съгласие, защото смятат, че си най-добрият за поста ти... Или... Дали смятат все още така?
Един от лейтенантите му се приближи.
- Капитан Делфо, лишаваме ви от длъжността ви в наемническа група “Ранкор’с джаус” заради неправилно командване на корабите ни. Моля отидете в каютата си.
- Това няма да стане! Не разбирате ли... - не успя да довърши. Лейтенанта го удари с всичка сила в лицето. Делфо падна на земята.
- Казах, отидете веднага в каютата си! Момчета, някой да го прати в някоя каюта и да го заключи. Свързочник предай до всички кораби да са готови за атака, веднага! Да навлизат в атмосферата и да унищожат първо сградите за свръзка! Планетата ще е наша до няколко минути, а с нея и всичките й богатства.
Два войника хванаха Делфо под мишниците и го завлякоха към изхода. Той се обърна и видя противната усмивка върху кръглото лилаво лице на Тат.


Спря спидера. Зарядите падаха върху сградите и просто ги пръсваха, сякаш бяха някакви кухи плодове. Усети смъртта на стотици. Радоста, която изпитваше след видението си беше отишла. Тъга и ужас свиха сърцето му. Отпусна се в креслото.
- Момчета къде сте? С Хад отиваме да вземем кораба му и ще ви приберем - трябваше му малко време, за да осъзнае, че е Аеглос - Казвайте, сит ви взел! Нямаме много време с тези дванадесет дреднаута стрелящи по града!
- Аз... Ние с Венд сме на един от мостовете, които водят до замъка. Можете да ни откриете по активираните мечове... Нуарт?
Хвана предавателя и натисна бутона за изпращане.
- Идвам към вас със спидера.
- Нуарт, добре ли си?
Чисът изключи предавателя и го закачи на колана си. Обърна спидера и се насочи отново към моста, през който беше минал преди малко.

Дреднаутите стреляха вече от половин час по замъка, но нямаше никакъв напредък. Докато някой не намери чертежите на замъка. Видяха къде от пътя преминават кабели и тръби с какво ли не. Лейтенантът искаше само да ги остави без електричество и да спре системите им за отбрана. Но кабелите бяха точно до тръбите с тибански газ, с който зареждаха оръдията по сградата. Когато дреднаутите започнаха да разравят улицата със снарядите си тя цялата гръмна, и направи голяма черта през почти половината град до една база, която вече бяха унищожили. Сградата на замъка се запали отвътре. Скалата си стоеше и не помръдваше, но през всички прозорци се виждаше огънят. Оръдията по сградата спряха да стрелят, не се излъчиха повече сигнали за помощ, никой не излезе от нея. Блокадата се разпадна. Корабите побягнаха. Сред тях засякоха една ситска яхта, но нямаха време да я спрат. Градът гореше, но не и скалата.

Нуарт стоеше в малката стаичка до цветето с кристала в него. Когато го намери веднага беше готов да каже на другите, но след това се отказа. Не знаеше защо, просто го направи.
А сега се чувстваше ужасно. Половин милиард плойсци бяха загинали при нападението на наемниците. Мисията беше негова, той трябваше да ги спре, трябваше да направи всичко по силите си, но не успя. Половин милиард живота загубени, защото той се беше провалил.
Докосна кристала. Той хвърли оранжева светлина в малката стаичка. Но толкова слаба, че стаичката продължи да бъде мрачна и злокобна.
Плочата се отмести и от коридора се чу мелодията, която идваше от електрическата китара на Люк в една от стаите. Някой скочи долу при него. Вече знаеше кой. Лориена застана до него.
- Аз ли ти казах за това място - попита я той, докато си играеше с едно от лилавите листенцата на растението.
- Не - отговори тя и седна до него.
- Тогава как ме откри - прошепна той и сведе глава.
- По същият начин, по който и ти знаеше, че идвам – не го прикрих. Добре ли си?
- Сигурно - усмихна се мрачно - Защо трябваше да дават точно на мен тази мисия? Аз съм виновен за всичко. Можех да направя нещо. Сигурен съм, но в главата ми се въртяха образи... Просто образи, няма значение, те можеха да почакат!
- Знаеш, че винаги е лесно да се каже “можех да направя нещо” сега, а всъщност не е било така тогава, иначе съм сигурна, че щеше да го направиш.
- Може би...
Нуарт се изправи и застана до нея.
- Не сме говорили от Нар Шадаа, все изникваше нещо и исках да ти кажа, че...
Прегърна я и приближи глава до нейната. Долепи устни до нейните и кристала светна силно в оранжево за един кратък миг, преди тя да се дръпне рязко назад.
- Оу - извади едно муджа кексче от джоба си - Май го смачкахме... Нали си спомняш онази сутрин, ти ми предложи едно кексче и... Реших да ти донеса едно.
- Спомням си - усмихна се чиса - Е, аз ще тръгвам, сигурно още някой ще иска да чуе за Плойс.
Нуарт взе кексчето и се отправи към отвореният вход в тавана. Спря се за миг.
- Извинявай...
- За... За кексчето?
Той кимна и излезе. Кристалът загуби блясъкът си.

Дреднаутите изчезнаха. Взеха каквото можаха и изчезнаха, заедно с повечето гроти. Ситите не успяха да ги намерят, нито Джедаите. Новият арвин – вторият братовчед на Джек’ретар, вторият с брада и коса, който Аеглос беше видяла в тронната зала в замъка, обяви голяма награда за главите на Тат, Делфо и някои други капитани и също доста за каквато и да е информация за дреднаутите.
Обаче всички забравиха за това само три дни по-късно когато в залата на Съвета едновременно се подадоха над 50 сигнала за нападение от насекомоподобна неизвестна на архивите им раса. Не им беше нужно много време, за да разберат, че това е същата раса, нападнала световете на Грот. Джедаите се пращаха веднага, за да помагат на биещите се планети – къде като войни, къде като лечители, къде като съветници. И всичко това се случи само за по-малко от дванадесет часа. Дванадесет безсънни часа. Бяха ги събудили посреднощ. Имаха почивки на два пъти. Единствено Нуарт се опита да поспи, но се върна половин час по-късно. Все още не ги бяха изпратили никъде.
Аеглос точно се обърна към Нуарт, да го пита от колко часа стоят тук, когато той извъртя светкавично глава към подиума, където беше майстор Архив и учителят му Янг.
- ... съобщение за помощ е от луната на Катрав IV. Планетата е нападната от извънземните, но те още не са стигнали до луната и примитивните племена на повърхността.
Нещо в думите на майстор Архив й се стори познато. Спомни си за битката й с Джор’итър... Той беше споменал нещо за Нуарт. За катравските му родители? Точно така беше. На холограмата се появи ситка на име Снейк. Тя започна да говори за нещо, но записа беше много лош и не се чуваше чак до редовете, на които стояха те. Когато свърши Нуарт се изправи.
- Аз ще отида!
Янг се обърна към него и го изгледа изненадано.
- Падауан? За нас има отделна мисия, ще ти..
- Казах, че ще отида - прекъсна го Нуарт.
- Падауан!
Архив го хвана за рамото и му прошепна нещо. Янг се обърна към чиса и му кимна.
- Добре, седни... Но не можеш да отидеш сам.
- Аз ще го придружа - изправи се Лориена на един от по-първите редове - И съм сигурна, че Тал ще дойде с нас - тя я затърси с поглед.
Тал се изправи леко изненадана.
- Да. Ще дойда, разбира се - кимна тя - Катрав, нали? Добре, кога тръгваме?
- Ведна...
Архив не успя да довърши. Вратите се отвориха и вътре влезе Хадерах. Запъти се с бърза крачка към подиума, където стояха Янг и Архив. Двамата размениха по няколко думи и след това Хадерах застана пред останалите.
- Малко от вас знаят за смъртта на лорд Врък. Тя не беше нещо неочаквано, въпреки това. Самият той очакваше да загине на Грот, когато извънземните ни нападнаха за пръв път. Ако те бяха ударили още тогава, преди месец, сега щяхме да сме почти беззащитни. Саможертвата на Врък ни позволи да изравним силите.
Той плясна с ръце и вратите се отвориха. В залата влязоха около двадесет войника в черни брони, много близки до мандалорианските.
- Това е наследството на Врък!
Войниците си свалиха шлемовете, показвайки абсолютно еднакви лица, а именно това на Врък.
- Лорд Фиър следи клонирането изкъсо. За съжаление клонингите няма да издържат дълго, ако войната се проточи с години. Те са с ускорен метаболизъм и освен това са сензитивни към Силата до достатъчна степен, която да ги подлуди. Те разбират всичко това. Разбират, че един ден ще се наложи да бъдат унищожени. Но също разбират, че без тях няма да има Галактика... Моля опитайте се да го разберете и вие. Знам, че е против кодекса на джедаите по някакъв начин, но не можем да направим нищо. Въпроса не подлежи на обсъждане, войниците са готови и ще се бият за нас. Пращам части на всички планети, които се нуждаят. Трябва да се справим с тази заплаха!
Той се поклони и закрачи към изхода. В залата настана тишина. Хадерах излезе и клонингите го последваха. Няколко секунди тишината продължи. След това започнаха да се чуват шепнещи гласове. Нуарт се изправи и напусна. Аеглос видя, че Лори се оглежда за него, а Тал си остана на мястото. Беше й любопитно на какво бяха станали свидетели тя и другите преди Хадерах да влезе. А защо да не разбереше? Стана и излезе.

“Жив като никога досега! Няма минало, няма бъдеще, няма спомени, няма планове, има само сега! Бягай, бий се, удари или умри.”
Той бягаше. Едва го държаха краката, но бягаше. Изскочиха още две от противните лилави топчести същества. Държаха в пипалата си някакви оръжия. Стреляха, но той беше по бърз. Косата му лепнеше от кръв и пот, ръцете му бяха червени, меча му беше единствената светлина в тъмнината. Бягаше сред скали. Изскачваше се по тях. И Те изскачаха отново и отново, и се опитваха да го убият. Нямаше смисъл... Толкова ли бяха глупави да се закачат със сит? Видя една скала която от някъде му беше толкова позната... Не беше спомен, по-скоро усещане. За огънят, който я обгърна и обви всичко в мрак. И тогава той се отдаде на Тъмнината... Но в това нямаше смисъл... Не беше ли той винаги част от Тъмнината?

Нуарт се събуди. Поредният сън. Неговото проклятие откакто го бяха върнали към Светлината. А той вече не се чувстваше част от нея. Особеното след случилото се на Плойс. Сънищата му вече бяха невъзможни за разгадаване. Погледна часовника на стената. Не беше минал и половин час, откакто реши да дойде да поспи. Реши да се върне в залата, за да чуе дали няма новини.

Единственото, което си спомняше след случилото се в залата беше думата Катрав, която го прониза като заострено парче лед.


Следва: Лед,
последна част от Чиската трилогия

---

 

 

Помогнете да изградим
най-голямата българска Енциклопедия за Междузвездни войни.

---