Падауанът

Автор:

Бобо W

Редактор:

Бобо W

Участници:

Бобо W

Noo-Chi

 

 

 Бобо W, рицар джедай на Българския джедайски Орден, активира меча и зае простичка бойна поза. Аз. Жълтеникаво-бялото острие огряваше лицето ми и черната ми дихателна маска искреше. Наклоних се на задния крак в една доста рискована поза. Кафявото ми наметало почти докосна пода. Кафеникаво-оранжевите ми пръсти стискаха леко меча, обхванали го в прегръдка.

            Срещу мен, със секунда-две закъснение друг Кел`Дор натисна бутона за активация и оранжево-бяло острие озари и неговата маска. Ученикът ми. Моя падауан. Момчето, което обучавах, за да стане някой ден джедай и да се занимава със същите глупости като мен – спасяване на планети и Галактики. В пряк превод – хлапето беше обречено. Зад обучението му се криеше моя садизъм и неговия мазохизъм.

            На всичко отгоре носеше една черна туника и имаше лазерен меч в ръцете. Как да не му съчувстваш? Но аз съм жестока личност и даже му се радвах. Беше хванало меча горе-долу прилично, тоест все едно стискаше ранкор за зъбите. Аз обаче, без нито капка съчувствие, го атакувах.

            Налагаше се пръв да нападна, заради една от мъдростите, които му бях набутал в Кел`Дорската глава: “От къв зор трябва да си набуташ и без това подутата глава пред дулото на бластера и меча на другия, като можеш да изчакаш той да направи тая простотия?”. Той се завъртя ловко, или по друг начин казано, със скоростта на полуразложен гаморианец. Извъртях атаката, но той – о, чудо! – успя да скочи, преди да съм го лишил от крака.

            Изругах наум. Поради някакви идиотски правила за безопасност трябваше да се бием със скапани тренировъчни мечове. Нито моят меч, нито този на ученика ми имаха бутон за намаляване на мощността, затова бях направил тези двата. Бяха удоби и от хубав метал, със здрави уплътнители и перфектна конструкция, коео е естествено, щом аз съм ги правил. Но не бяха нашите оръжия.   

            Докато ругаех наум проклетите тренировъчни мечове, падауанът вече се беше сетил да контраатакува. Сигурно бях разсъждавал в продължение на часове. С леко движение отбих жужашото му острие и наведох глава, за да избегна един метален блок, който изскочи от стената. Бутнах хлапето със Силата, то се превъртя веднъж и се приземи леко на крака. Изглежда е научил нещо от мен.

            Дълъг метален прът изскочи от стената и падауанът се дръпна встрани, за да не бъде ударен между лопатките. Стаята беше просторно помещение, но с нисък таван и на пръв поглед гладки стени, с изключение на следите от вратата в единия край и трминала за отварянето й. Но всъщност беше нова тренировъчна зала. От стените изскачаха разни метални блокове и прътове, също и от пода и от тавана. Двамата с ученика ми я изпробвахме.

            Един лек ритник и падауанът изпробва твърдоста на пода и го огледа отблизо. Изправи се бързо и застана с меча в ниска позиция. Наклони се напред, изгъна ръце и скочи, нанасяйки плавен, но светкавичен удар отдолу нагоре. Усетих посоката, но удара беше прекален бърз. Мобилизирах всичките си сили и се потопих дълбоко в Силата, успявайки да отбия удара.

            Вдигнах го във въздуха и го задържах там.

-         Учителю?-попита ме с невинен(и май не престорен) поглед хлапето.

-         Откъде научи този удар-гласа ми беше непоколебим, заповедта ясна. Бях

свикнал с това, той също. Въпреки това не обичам командването и винаги съм смятал, че дисциплина е нужна само на тези, които се починяват. Нямах намерения да го обучавам да се подчинява.

-         Преди два дни те гледах как тренираш.

Говорихме си като равни. Всички тези “учителю”, “майсторе” и прочие бяха за

пред хора. Кой ли ги измислил, ранкори да го...

-         А някой да ти е казвал да правиш всичко, което аз правя? Например да се

подиграваш и на джедаите, и на ситовете? Или да ядеш колкото мен? Не съм забелязал такова нещо.

-         Но удара беше много интересен, а и ти винаги си казвал, че ограничаването от

знание е престъпление.

           Леле какви глупости съм ръсил пред едно дете. Някой да ми изтръгне проклетия Кел`Дорски език. Все пак кимнах.

-         Така е, но още не си готов. Сигурно съм хилядния джедай, който го казва на

ученика си, но статистиката говори в моя полза – не са много тези, които са преминали към Тъмната страна, освен по времето на Екзар Кун.-млъкнах за момент, не за да почета скапаната памет на някакъв глупак, премиал към Тъмната страна преди 5000 години, а за да го наругая нежно-Все пак как го научи сам? Това е удар от ваапад, седма форма, и аз съм може би единствения джедай, който е научил сам няколкото останали движения от тези прашясали холокрони.

-         Просто гледах.

Кимнах и го пуснах върху излизащия в това време от пода кол. Успя да се

претърколи и да се изправи, взимайки си меча от земята.

-         Стига толкова.-изключих залата със Силата и отворих вратата. Той ме последва

навън в кабината на наблюдаващия новия проект Йънг. Майсторът поклати глава.

-         Прекалено е опасно

-         Глупости-всички бяха свикнали на наглото ми говорене, на нещо трепна в

съзнанието на ученика ми. Добре прикрит смях, вероятно.-Работи като слънце. Опасно е колкото умряла банта.

-         Но замалко щеше да набучи ученика ти на шиш.-тия хора сякаш възразяваха в

името на спорта. Е, и аз го правех, но никога не съм си падал чак толкова по спортовете.

-         Нямаше да е голяма загуба-погледнах хлапето с едно-единствено значение “ти

си кретен”. Не беше съвсем вярно. Момчето беше даровито и щеше да стане джедай от него, ако успея да го оттърва отрано от място в Съвета. Той си го знаеше и не се обиди. Егаси самоувереното копеленце. Йънг ме погледна неодобрително. ”За кой ли път..” затананиках си и излязох  от стаята.

           Озовахме се на Виолетовия коридор в новото крило на тази група от стари закърпени бараки, която наричат Джедайски храм. Само работилницата ми, градината и арената бяха достойни.

           Коридора беше около три метра широк и петнайсетина дълъг. Някой отчаян глупак беше дал пари на Храма и те решиха да се изфукат, че все още се намират кретени, които ни дават мангизи. Дурастоманата и камъка се смесваха, както навсякъде в Храма. Между тях обаче се виеше ивица неизвестен пластоиден виолетов материал. Колко оригинално име. Поне високите прозорци гледаха към градината.

           Всякакви извинения за джедаи се въртяха наоколо като гизки без очи. Вдинах ръка с изпънати пръсти, свих палеца навътре, свих безимения и малкия пръст и с показалеца рязко посочих напред. Падауанът тръгна до мен в по-бърза крачка, с изправена глава и леко вееща се туника. Походката му беше нагла почти колкото моята. И всяваща уважение.

           Движеше се на средно темпо, респектираща походка. Проста система. Свития навътре палец символизираше някакъв горделив жест и значеше респектираща походка. Двата свити пръстта показваха средно темпо. Един – бавно, три – бързо. Нищо особено. Но беше ефективно, и още по-важно, ефектно.

           Качих се в асансьора, изпращайки момчето към скапаната му стаичка. Качих се до моята и по обичайния начин, с гръм и трясък, влязох вътре.

           Нуарт седеше на стола ми и огледаше записващия ми дроид.

-         Тъй като искам да съм груб, ще те попитам, какво, по дяволите, търсиш в моята

стая?

-         Теб.

А стига бе. Никога не бих се досетил.

-         Да си чувал за комлинк?

-         Тъкмо затова идвам-измъкна комлинка от джоба на поредната туника.

Изглеждаше... ми не изглеждаше счупен, но май не работеше. Егаси изненадата.

-         Ксент?-предложих.

-         Няма го, качи се на кораба и изчезна за малко, каза че ще се върне след два

дни.

-         И ти реши да помолиш глупака, дето се занимава с мечове, защото нямаш

търпение да продължиш да си гугукаш с Лори, докато сте в двата края на Храма, а?

           Синьото му лице неуспешно се опита да придобие обидена физиономия,  която после премина в молитвена.

-         Добре-кимнах-но ако после го включиш и някое острие изскочи и ти нареже

туниката, не обвинявай мен.

           Той кимна с благодарност и остави уреда на масата. После посочи изключения записващ дроид.

-         Какво е това?

-         Записващ дроид, от който да черпи мъдрост ученика ми, когато на мен ми

писне.

-         Мъдрост? Чия мъдрост?-уж учудено попита наглото червенооко създание.

Опитах се да го изтикам от стаята. Безуспешно

-         Чакай малко. Къде е ученика ти?

-         Пратих го да си намери туника с по-свеж цвят.

-         Момчето обича черното, какво толкова? Аз също.

-         Надявам се това да е единствената ви прилика.

-         Държиш се като Тъмната жена.

Приех го като комплимент и го оставих сам да си излезе. Всъщност се

майтапех. Харесвах Нуарт, и то много. Беше ми най-добрия приятел тук, и макар да

не беше джедай, имах му безмерно повече доверие отколкото на който и да е джедай.

            Последния му коментар не беше замислен като комплимент, но винаги съм смятал, че е по-добре да приемаш всичко като комплимент, защото иначе може никога да не получиш. Е, почти всичко.

            Тъмната жена, Аня Куро, беше една от най-великите учителки отпреди Империята. Учениците й наричаха методите й на обучение “неортодоксиални”, останалите – “ненормални” или просто “жестоки”. Все пак статистиката говореше в нейна полза. Само един от учениците й беше преминал към Тъмната страна – Аура Син, а тя имаше много. Единствения рицар джедай, приет в Съвета преди Анакин, Ки-Ади Мунди, беше неин ученик. Същото важеше и за едни от най-великите джедаи на Ордена по време на Войните на Клонингите. Тя е била смятана мъртва доста пъти, което навява на мисълта, че е живяла доста – нямаше точна информация за възрастта й. Всъщност не е умряла от естествена смърт, а е убита по време на Избиването на джедаите. По-точно, тя е била последния джедай, който Вейдър е убил преди Оби-Уан, и то в един доста оспорван дуел. Почти всички нейни ученици бяха оцелели до заповед 66, а самата тя и след това. Просто смятане, което доказва, че методите й имат някаква стойност. При това висока. И аз ги ценях, както ценях приятелите си и ученика си.

            С тонове ругатни се заех да оправям скапания комлинк.

            Отне ми не повече от час да оправя комлинка. Опитах се да се обадя на Нуарт по него, но след това се сетих, че това е неговият комлинк и се наложи да му го занеса. Той ми благодари сърдечно и ме покани, но аз отказах и се запътих към градините.

            Градините бяха, както вече азах, може би единственото свестно място в Храма, без да броим работилницата ми. Въпреки че градинарят беше напуснал скоро заради поредния ненормалник, кацнал с изтребител направо върху растенията, и още нямаше нов, те бяха най-успокояващото и въздействащо място също така и нещо като извор на Силата.

            Заварих ученика си, сплел крака върху една пейка. По принцип не обичам разните специални пози и седежи и използвх най-простия и най-удобния ми, той също. Всичко беше обвързано със съзнанието и на колко градуса ти е извит крака няма значение.

            Група от някакви шарени насекоми летяха около него, маневрирайки между три паднали от тежината на плодове клона. Самите изпопадали плодове също описваха кръгове и елипси около Кел`Дора.

            Пристъпих тихо и сграбчих със Силата клоните и плодовете, пращайки ги към моя падауан. Не познах вида, но за жалост плодовете не се размазаха по проклетата му черна туника., а просто отскочиха. Успя дори да отбие някои със Силата. Май не беше чак толкова губене на време да го обучавам тоя хлапак.

-         Ще ни пращат на мисия. Би ми подействало освежително, ако побързаш да се

приготвиш. Утре ще ни пратят в Космоса.

-         Да, учителю-подиграваш ли ми се бе? Поклатих глава и се върнах в стаята си.

По пътя разбрах че Нуарт ще ходи на някаква мисия заедно със сити. И все

аз пропускам купоните. И все пак не искам да се мина. Веднага влязох в базата данни на Храмаи разучих тъпат планета, на която щеше д хди. Пак някаква помийна яма. Обадих му се по комлинка и му изчетох всичко за расата и планетата в преоформени съвети. Наложи се обаче да му кликна поне десетина път – винаги се оттърваваше с приготовленията. Накрая просто си беше изключил комлинка. Каква наглост!

            Получих второто съобщение от Есме – да се появим в една от медитативните стаи на членовете на Съвета. Отидох в стаята на падауана си и го замъкнах с мен. С бърза и нагла крачка стигнахме до стаята, в която ни чакаше Есме. Отворих рязко вратата и престъпих прага.

            Три малки медитативни табуретки, същите като тази, която бях отмъкнал и държах в работилницата си, бяха наредени около един холопроектор. Гениално подреждане всъщност. И, естествено, беше откраднато като идея от Джедайския Храм отпреди Войната на Клонингите. Оставаше и някой сега да се досеи нещо толкова удобно и практично. Нищо повече, освен гол метал.

            Есме беше седнала на една от табуретките и ме гледаше, без дори да мръдне очи вместо покана. Тя ми беше учител и се разделихме в не особено добри отношения. Е, не извадихме мечовете, но бяхме на път. Седнах, махнах с ръка на падауана също да го направи, и я загледах нагло.

-         Майстор джедай, ще ни съобщите ли...-пуснах след десетина секунди

мълчание.

-         Тишина.-рече с отсечен глас.

Замалко да й се подчиня.

-         Къде смятате да ни пратите?

-         На война.

Добре, че имам гъвкав език. Замалко да го глътна. Хлапето обаче почти се

задави, но бързо го замаскира с прокашване. Ако не бях Кел`Дор, щях да му се вържа.

-         О-промълвих-И на  коя дупка в Галактиката се състои това вълнуващо

събитие?

-         Дантуин.

Този път и аз се задавих. Дантуин беше сигурно най.кроткото място в

Галактиката след Ендор. Вярно, че е била база на Южан Вонг, но след изгонването на чуждогалактическите боклуци фермерите се бяха върнали там. Отново мир, спокойствие и скука. Война на Дантуин. Все пак не можеха ли да пратят нормална войка. Защо пращаха джедаи?

-         Фермерите и Търсачите на съкровища са се скарали. Едните са събрали разните

ветерани, другите са докарали наемници.

-         И за това пращате джедаи? Не може ли редовната войска да се оправи?

-         Не, защото сред наемниците има трима Раката.

Върха. За да е пълен купона, си бяха докарали трима кретени с вибромечове

от раса, изгубила Силата 5000 години преди създаването на Републиката. Вярно, че бяха създали и доста от расите, населяващи Галактиката. Все пак какво ме занимават? Личеше си, че Есме не казва всичко. Не им ли писна тая тайственост, по дяволите. Можеха просто да ни го кажат и да ни пратят на мисията.

            Реших да изчакам търпеливо, само изсумтявайки леко.

-         Имаме информация, че владеят Силата.

Това вече не го очаквах. Падауанът не реагира, защото не знаеше нищо за

Раката. Усещах само любопитство.

-         Момент. Как знаем, че това са Ракатанци?

-         Един от командирите ни прати холос. Въпреки това в началото не ги познахме.

Стана и сложи едно топче в ямката на холопроектора. Светлините се

загасиха автоматично. Някаква фигура се появи над холопроектора и постепенно се проясни.

            Представляваше високо като ууки същество, с продълговата глава и две очи, разположени встрани от главата, държащи се на синкави тръбички. Имаше четири ръце с по четири пръста и беше облечено в някаква проста дреха. Държеше четири вибромеча.

-         Мутация?

-         Може би Силата ги е трансформирала. Мисията ви е да спрете войната, като

помогнете на фермерите. Опитайте да няма много жертви. Вече опитахме преговори, наемниците искат просто всичко. Може би Раката замъглява умовете им. Освен това по възможност докарайте Ракатанците тук за разпит.

-         Приемаме мисията. С какво ще пътуваме?

-         Каквото си намерите в хангар 4.

Измъкнахме се навън и накратко обясних на падауана за Раката. Той кимаше

разбиращо и просто слушаше внимателно. Ще стане джедай от това момче.                 

-         Отиди да си дооправиш багажа и да поспиш, утре в 7 тръгваме.

-         Да те събудя?

-         Не, мерси. Лека нощ.

            Върнах се в стаята си и седнах на малкото бюро. Моето помещение не беше особено обширно, но се побирах с няколкото си роби, дихателя, меча и записващия дроид. И, разбира се, взетия с връзки военен компютър. Беше на моменти една доста капризна, но и доста мощна машинка. Подарък от майка ми за един рожден ден преди няколко години. Въпреки възрастта си обаче оставаше по-мощен от повечето компютри в Храма. Не че хакерствах или работех с него много, но при търсене на информация и намирането й винаги има полза от една мощна система.

            Единствената друга машинария беше записващия дроид. Представляваше малка сферичка, която летеше във въздуха, когато биваше включена. Имаше и малка клавиатура, която излизаше от един отвор, и беше свързана с екран. Най-доброто беше, че като го питаш нещо, то търси в базата си данни дали съм записал в него нещо по въпроса и го вади. Е, не винаги намираше нещо по въпроса, но в повечето случаи си работеше безотказано. Отключваше се само от гласа на ученика ми, моя, на Нуарт и на Лори, като последните двама не знаеха. Беше около половин метър в диаметър, за жалост без никакви оръжия.

            Не броя един от проектите ми за лазерен меч, които хващаха по електронен път вълните на мозъка ми и се активираха мислено. Много често обаче мисълта бива изпреварена от рефлекса и меча си стоеше на стойката. Това включване действаше с финна електроника.

            Свалих робата и маската, като си сложих дихателя за сън, закачен до леглото ми. Замислих се за предстоящата мисия. Чудесна тренировка за ученика ми. Може да му приготвя една малка изненада. Можеше да бъде опасно, но все пак сме джедаи.

            Не обичах войните, а в този случай не можех да го избегна. Но пък винаги ми беше интересно да се дуелирам с разни полуизчезнали раси и да се уча от техните древни техники. А Раката трябваше да бъдат спрени. Преди десетки хиляди години, преди създаването на Републиката, преди империята на хътяните, те са имали огромна империя и са властвали почти над цялата Галактика. Създали са много от сегашните раси. Били са майстори на Силата и са я владеели до съвършенство, но са се увлякли към Тъмната страна, и Силата ги напуснала. Доста идиотска история, не можеше ли Императора да го напусне Силата, или Вейдър например? Биха спестили бая проблеми.

            С тези мисли неусетно заспах и засънувах огромна къща-музей, окичена с колекционерски хладни и не толкова оръжия. Поне в началото...

---

 

 

Помогнете да изградим
най-голямата българска Енциклопедия за Междузвездни войни.

---